Помниш ли?
Помниш ли нощите? Луди, безсънни,
когато по улици шепнехме грях?
Смехът ни звънеше в тъмните стъпки,
и вятърът вееше отрова и прах.
Помниш ли песните – стари, любими?
Дали ги тананикаш, когато си сам?
Как ритъмът пареше в дните ни сиви,
а нощем превръщаше болката в плам?
Помниш ли как по града се изгубвахме,
дъхът не достига, кръвта ни гори?
Отровата във вените с нас се преплиташе,
и нищо не можеше нас да сломи.
Помниш ли? Скришно се гледахме.
Очите ни шепнеха думи без глас.
И никой не трябваше да подозира,
че пламък трепти между нас.
Помниш ли рамото? Колко бе топло.
Там всичко утихваше – свят и живот.
И сякаш летях – не, не беше измислица,
Облаци шастие. Мир и любов.
Помниш ли тръпката, шепота, тайните?
Как всичко бе наше – но само в нощта?
Как устните мълком заключваха мислите,
а огън изгаряше нашата кръв?
Помниш ли как подскачах от радост,
когато дочувах, че пак ще си там?
Как в миг се разбиваше всяка омраза,
как всичко изглеждаше цветно и в блян?
А после… сред тълпата видях те случайно,
загубен, далечен, но същият ти.
Очите ти срещнах – проблесна ли пламък,
или само в мен още всичко гори?
Отмести ли бързо смутената жажда?
Престори ли се, че не помниш преди?
Или за секунда – макар и незнайно –
нещо във тебе отново трепти?
Попитай сърцето… дали ме повика
Дали за миг само не спря да тупти?
Дали не прошепна – макар и без думи –
че всичко изгубено е.
Попита ли го дали това може да се промени?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деница Кирова Всички права запазени