Плача, а сълзите ми преливат се в усмивка,

плача, а виновната съм аз...

Тук съдбата няма пръст и колкото да викам,

знам, че никой няма да ме чуе в този мраз...

Плача и душата ми от тялото излиза,

крещи за помощ и не иска да се върне...

Тя не иска вече болка да изпитва,

но светът за мен не ще да се обърне...

Плача... и посреща ме с прегръдка

самотата - моята приятелка до гроб...

Сълзите си в усмивка за нея ще превърна

и ще избягам от реалността жестока...

Но... понякога боли безкрайно...