Веднъж попитах вятъра,
не си ли самотен, докат’ бродиш света?
И как така се докосваш до всекиго,
но с никой, никога не ставаш другар?
Могъщ си, туй всички го знаем,
отнасяш градове и села,
но след като отнесеш туйн що не е твое,
отново самотен бродиш света.
И докога, те питамн скитнико,
ще дириш утеха в случаен човек,
че отдавна изгубил си, вятъре,
тези, които обичат те теб.
А сега жънеш студ и жилиш лицата ни,
наказваш невинни, крадеш домове.
Но знаеш тайно, дълбоко в душата си,
че си крехък като малко дете.
Плачи сега, плачи, вятъре,
че истината удря като с чук.
Дори да се мъчиш да станем приятели,
попътен вятър аз дарявам на друг!
© Кирил Шопов Все права защищены