Веднъж попитах вятъра,

не си ли самотен, докат’ бродиш света?

И как така се докосваш до всекиго,

но с никой, никога не ставаш другар?

Могъщ си, туй всички го знаем,

отнасяш градове и села,

но след като отнесеш туйн що не е твое,

отново самотен бродиш света.

И докога, те питамн скитнико,

ще дириш утеха в случаен човек,

че отдавна изгубил си, вятъре,

тези, които обичат те теб.

А сега жънеш студ и жилиш лицата ни,

наказваш невинни, крадеш домове.

Но знаеш тайно, дълбоко в душата си,

че си крехък като малко дете.

Плачи сега, плачи, вятъре,

че истината удря като с чук.

Дори да се мъчиш да станем приятели,

попътен вятър аз дарявам на друг!