Последната песен се вряза

като назъбен нож във сърцето ми.

Болката свирепо беляза

и изкриви чертите на лицето ми.

Като загасена цигара угасна

за миг надеждата в очите ми.

Сама угасих светлините -

угаснаха с тях и мечтите ми.

Нямах сили за глупави думи,

нямах дори въздух за вдишване

и не исках да мисля за нищо,

за никого - знаех, излишно е.

Отпих от горчилката в чашата,

да изгася последната искрица

и заключих вратата след себе си,

за да потъна в тъмница.

Знам, скоро ще дойдат спомени

да прогарят дупки във нищото,

да ме носят бавно нагоре -

на нетърпимостта по стълбището.

Знам, че това най-ужасно усещане

в момента е само началото

и знам, че това отредено зло

трябва да го изтърпя цялото.

Но също така добре зная,

че след угасналия фас

ще последва нова цигара,

ще пламне максимум до час.

И ще пламне за мене тогава

нова, шеметна зора

и ще виждам живота си цветно,

след дъжда ще последва дъга.

Ще отключа всичките врати,

за да нахлуе светлината

и на страдащото ми лице

ще се върне красотата.