Посоки...
Посоки…
Създавам те във моите сълзи,
чертите ти рисувам с пръсти,
понякога неистово боли,
но стъпките ти в мене все са дръзки.
Усещам те, когато затъжиш,
когато разстоянието пари,
и пак, и пак бездумен се виниш,
за чувствата от минало заспали.
Тогава се превръщам в тишина
и кротко във съня ти аз навлизам,
посипвам те със мойта светлина,
във твойте дълбини безгласна слизам.
Танцуваме във нощния покой,
душите ни се сплитат като клетва,
отново си неистово, докрайно мой,
а истината бавничко потрепва.
След мен остава просто любовта,
онази вечност скрита във кръвта ни,
с която пренаписваме света,
посоките във нея са събрани.
25.07.2018г.
Елица
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Елица Георгиева Все права защищены
