Някак неусетно отмина твойта любов.

Подреди ме в хербария на женските образи

и се шмугна в джунглата на лов

за нова тръпка, подклаждаща огъня.

Погълна те пламъкът и след сто луни

вулканът изхвърли те - стенещ,

не знаещ какво те боли,

не знаещ дали още живееш.

Късче по късче събираш деня,

но бяга последното утре.

Малко парче от една самота

се отчупи и надеждата блесна.

Може би там, във вчерашния ден,

една жена кълбото разплита?

- Ах, лабиринтът е труден за мен,

но защо да не опитам?

Нишка по нишка съдбата плетеш,

нишка след нишка разплиташ.
Вчера отмина, но в днешния ден

утрето остана навито.

Навързваш възлите на скъсания миг,

изплиташ зейнали рани,

с една сълза пристъпяш нечут

и избърсваш праха от хербария.

Какво е останало? Няколко крила 

ти напомнят за нещо отминало,

а ти имаш нужда от топла женска ръка

и две очи - да останат завинаги!