Някак неусетно отмина твойта любов.
Подреди ме в хербария на женските образи
и се шмугна в джунглата на лов
за нова тръпка, подклаждаща огъня.
Погълна те пламъкът и след сто луни
вулканът изхвърли те - стенещ,
не знаещ какво те боли,
не знаещ дали още живееш.
Късче по късче събираш деня,
но бяга последното утре.
Малко парче от една самота
се отчупи и надеждата блесна. ...