rumbic (Руми)
329 4585
7 апр. 2016 г., 22:26  

Пред прага... 

  Поэзия
762 1 6

Стоя сама пред онзи дървен праг

и чакам някой пак да ми отвори!

"Къде са хората, какъв е този мрак?"

Попитах тишината, но не отговори!

 

А споменът, изгубил се във мен,

довя усмивка на едно красиво детство!

Там, в изгрева се раждаше безкраен ден,

игрите бяха нашето вълшебство!

 

И пак съм тук, пред прага, все сама,

вратата няма кой да ми отвори!

Обрасъл двор, повехнали цветя,

а тишината, никога не ще ми проговори!

 

 

 

 

© Руми Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Радвам се, че се отбихте и споделихте мнение! Благодаря ви!
  • Аплодисменти!!!
  • И на мен!
  • Много ми хареса! Поздравления!
  • "усмивка на едно красиво детство!" Горчи, когато е самичка. Намери си дружка да те окрилява, и ще чуваш песента на птичките... Мисля, че именно най-неземното в земното е да вярваш, въпреки всичко... Поздрав, Руми!
  • Всичко земно отзвучава, дори и когато е символ на нещо неземно. Остават единствено:
    "Обрасъл двор, повяхнали цветя, а тишината, никога не ще ми проговори!".
    Едно състояние на духа, което по абсолютно различен начин визира Пол Клодел в "Отпътуването на Лао Дзъ". Много ми хареса, Руми!
Предложения
: ??:??