Стоя сама пред онзи дървен праг
и чакам някой пак да ми отвори!
"Къде са хората, какъв е този мрак?"
Попитах тишината, но не отговори!
А споменът, изгубил се във мен,
довя усмивка на едно красиво детство!
Там, в изгрева се раждаше безкраен ден,
игрите бяха нашето вълшебство!
И пак съм тук, пред прага, все сама,
вратата няма кой да ми отвори!
Обрасъл двор, повехнали цветя,
а тишината, никога не ще ми проговори!
© Руми All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
