Тъжно влачех скършени криле, тътрех тежко калните нозе,
доста дълго бродя май, дори не помня.
Тръгнах нявга! От къде? – А, да –
Пътя на забравата поех!
Търсех, плачех, виках, питах.
По пътища нелеки скитах.
Не исках да повярвам, че е Той измама.
Не исках да повярвам, че надежда няма.
„Животът красив е” – твърдяха отвред, -
„Ако си роден с късмет!”
Отказах да вярвам, че таз болка голяма
е моята реалност - за изход и дума не може да става. ...