14.12.2010 г., 15:29

Предателство

1.2K 0 2

Тъжно влачех скършени криле, тътрех тежко калните нозе,

доста дълго бродя май, дори не помня.

Тръгнах нявга! От къде? – А, да –

Пътя на забравата поех!

Търсех, плачех, виках, питах.

По пътища нелеки скитах.

Не исках да повярвам, че е Той измама.

Не исках да повярвам, че надежда няма.

„Животът красив е” – твърдяха отвред, -

„Ако си роден с късмет!”

Отказах да вярвам, че таз болка голяма

е моята реалност - за изход и дума не може да става.

Заблуда, която платих със Живот!

Все търсех туй, дето движи нещата, но мислех, че мога да спра колелата,

срещах хора, поели обратно, безнадеждно приели съдбата.

Тръпнех в страх и се сковавах, но намирах сила – продължавах,

сама агонията си подхранвах.

Не исках таз реалност дива да споделя, а да отмина.

Мислех си: Надежда има!

Бързо обърнах се назад –

къде са другите до мен, старателно държали ме в плен?

Бях аз сама и наранена!

Посоката предначертали, те бутаха ме бавно, забили в мен кинжали.

Стоях сама в пустошта с жестока равносметка –

те били са Убийци на надежда.

„Това е пътят” – те твърдяха, а просто искали са ми душата.

Не мислех аз за уморените криле, нито за окървавените нозе.

По-силна болка в мен бучеше, прегракнала душата ми крещеше.

АКО  я бях слушала добре и воплите ù бях разбрала,

едва ли щях да бъда боса, изоставена и посивяла.

И измамата по-лесно щях да разпозная.

Тя каза ми за този път, осеян с мъка, с кръв.

Звучеше грозно и нелепо, несправедливо и свирепо.

Тя викаше – не вярвах аз и крясъците ù сподавях.

Сгреших, грешах, но продължавах,  наивно ударите подминавах.

Тя вярваше ми – не и аз!

И най-покорно дадох я на други, да мачкат с пръсти,  да я късат с зъби.

Нежната ù плът да раздерат и виковете ù да спрат.

Сега, разкъсана и във калта, лежи безмълвна.

Не продумва!

Предадох я! – извика в мен вина.

И се захванах раните ù да лекувам.

Искам да я чуя пак да стене,  да крещи,  да блъска.

Копнея да усетя пак сърцето си как тупка,  а Тя… мълчи.

Всред локва кръв скована,  бе всичките си сили дала.

Да мога аз да продължа – Да бъда цяла!

Предадох я!

Тя мене – Не!

 

 

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Таня Костадинова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Изгубих се в посоките на дните

paloma66

Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...

Душа

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Кръчма за самотници

Anita765

Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...

Нека нямаш студени недели!

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...