Предесенно съдбовно

Предесенно е, жарките лъчи

на Слънцето – по кожата ми парят.

И някак си по нищо не личи,

че лятото безропотно прегаря.

Безумно стене жадната земя,

безгласно стене, затова не чувам

ищаха й за капчица вода.

А иска й се сякаш да сънува.

И тази жар прониква през плътта,

във кожата, сред мислите, в душата.

В неистов ступор птичите ята

проклинат маранята, тишината…

Предесенен космично спуснат транс.

Нима ще се превърнем в нестинари?

Жаравата под нашите крака

не е постлана, а жестоко пари.

Пленени сме и сложени за стръв,

гадатели предричат – "трябва жертва".

Щом няма дъжд земята иска кръв –

попаднала е в клопка на омерта!