Предесенно съдбовно
Предесенно е, жарките лъчи
на Слънцето – по кожата ми парят.
И някак си по нищо не личи,
че лятото безропотно прегаря.
Безумно стене жадната земя,
безгласно стене, затова не чувам
ищаха й за капчица вода.
А иска й се сякаш да сънува.
И тази жар прониква през плътта,
във кожата, сред мислите, в душата.
В неистов ступор птичите ята
проклинат маранята, тишината…
Предесенен космично спуснат транс.
Нима ще се превърнем в нестинари?
Жаравата под нашите крака
не е постлана, а жестоко пари.
Пленени сме и сложени за стръв,
гадатели предричат – "трябва жертва".
Щом няма дъжд земята иска кръв –
попаднала е в клопка на омерта!
© Данаил Таков All rights reserved.