Нощта задраска с остри нокти
неканена на моята врата.
Замъркаха на прага девет котки
разбрали, че не мога да заспя.
До скъсване опъват тънки нишки
размисли в минорната тоналност.
Мълчана нощ, тъкана от въздишки…
Редят звездите знака за безкрайност.
Изкачвах върхове! Потъвах в бездна!
В сълзѝ се давех! И горчилка пих!
Но всяко утро срещах със надежда.
Превръщах чувствата във стих!
А от Луната научих, (нали е жена
и така добре ме разбира),
че мога да бъда любов, светлина,
през тъмното ако успея да премина!
© Даниела Виткова Все права защищены