Уморих се от мечтания.
Да конея по измислици.
Сънувам даже денем.
Безсънни нощите са дълги,
а има толкова сънища...
И приказни принцеси.
Но вече не умея да чета,
а да говоря мога само с вятъра.
Само той ме изслушва,
повярвал в мечтите ми.
Не съм съумял още
да измисля къде да се дяна.
И затова са солени
страните и ръцете ми.
От този есенен дъжд на очите.
Не нося вече даже очилата,
спокоен, че няма какво да се види.
А е толкова хубаво всичко.
Само дето не е споделено.
И така цветът му се губи
и вкуса, и аромата.
Въпроси също не си задавам,
защото всички отговори съм загубил.
Като пътека в гората.
И съм приказно непрочетен.
Просто идилия...