В една гора, някъде далече,
фея живееше една, отдавна беше.
До малко езеро вечер тя стоеше,
чуеше ли шум, с тревата се сливаше.

Красива беше, поне всеки, който я е виждал, така твърди -
с дълги коси и бляскави очи.
От хората се боеше, обичаше да е сама,
но който до нея се е доближил, не мислеше така.

Самичка беше, до езерото мълчаливо си стоеше.
Гледаше водата, но образа си в нея не поглеждаше.

Носи се легенда, от преди 100 години може би,
че променя всеки, който погледне в нейните очи.

Видяло я веднъж едно момче, обикнало я с все сърце.
Било се загубило в гората тъмна,
мисълта, че ще се върне вкъщи, го напусна.
Седнал той до езерото и я чакал да излезе,
знаел, че е на дървото - чакал я да слезе.

Станали приятели, всичко си делели
обикнала го тя, помолила го огън да запали.
Вечерта била студена, гушнала се в него силно тя.
Запитала го от къде е, чака ли го някоя?
Тогава той се сетил за голямата любов,
погледнал я, а погледът му сякаш ù забил в сърцето нож.

Разбрала всичко тя, сама без думи...

Наранил я много, но той така и не разбрал.
Помолил я да му помогне да излезе от гъстата гора.
Без да каже нищо, посочила му с пръст една пътека.
Погледнал той към нея, но щом се обърнал
да се сбогува с наш'та фея,
тя била вече някъде далеч 
и никой не знае жива ли е вече.

Но щом момчето се прибрало,
при любовта си отишло,
Научило се беше вече да обича,
да цени това, което има 
и за любовта да дава
всичко то, що има...!