метафорично казано... Денят шепне в листата на лозата Кокетно, гордо, стъпила е здраво на земята Смехът и сладко посреща зората Приказки изпълнени с чудеса слуша тя Събира ги, като книги в зелените листа Потокът тихо ромоли наблизо Макар акордите да звучат понякога фалшиво А смехът продължава да звучи... Лее се от нечии очи Но не от тези на лозата Историята се пише от жената Богиня, млада, надарена... С дреха от съдбата подарена Тя носи я обвита в достойнство Свежда глава пред тази чест Цяло царско войнство Но спри ти ветре този мит омаен В лицето и блести пожар незнаен Лозата свежда клоните свенливо Принцът язди към богинята си диво Нещо става... Вихър извива се с пълна мощ Лозата крие с ужас своя единствен грозд А после се усмихва колебливо разтваря клоните свенливо Соковете врат в нейната снага Очите виждат божествената красота Две тела млади, силни, преплетени в страстта усилни Току до нейната снага Борят се с любовната нега Тя богиня млада като Афродита изгаря Сърцата на любовна клада Той младият Адонис Подслонил своята любима В изолиран защитен полис Смехът им лее се щастливо Като мечтата на лозата От грозда да се лее сто годишно вино И в миг прозира тя в небитието И вижда от тяхната любов детето Соковете и завират диво Даряват така мечтаното сладко вино Вижда ги и след години Хванати са още за ръце До нея в храсти от малини Провира палаво глава На тяхната любов плода Дъждът потича от небето Сякаш да измие страстта от сърцето А смехът продължава да се лее Този път лозата щастливо се смее И изпраща весело деня Защото знае любовта сестра е на нощта
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
с обич и възхита, мила Деси.