Приказка за любовта

метафорично казано...
Денят шепне в листата на лозата
Кокетно, гордо, стъпила е здраво на земята
Смехът и сладко посреща зората
Приказки изпълнени с чудеса слуша тя
Събира ги, като книги в зелените листа
Потокът тихо ромоли наблизо
Макар акордите да звучат понякога фалшиво
А смехът продължава да звучи...
Лее се от нечии очи
Но не от тези на лозата
Историята се пише от жената
Богиня, млада, надарена...
С дреха от съдбата подарена
Тя носи я обвита в достойнство
Свежда глава пред тази чест
Цяло царско войнство
Но спри ти ветре този мит омаен
В лицето и блести пожар незнаен
Лозата свежда клоните свенливо
Принцът язди към богинята си диво
Нещо става...
Вихър извива се с пълна мощ
Лозата крие с ужас своя единствен грозд
А после се усмихва колебливо
разтваря клоните свенливо
Соковете врат в нейната снага
Очите виждат божествената красота
Две тела млади, силни,
преплетени в страстта усилни
Току до нейната снага
Борят се с любовната нега
Тя богиня млада
като Афродита изгаря
Сърцата на любовна клада
Той младият Адонис
Подслонил своята любима
В изолиран защитен полис
Смехът им лее се щастливо
Като мечтата на лозата
От грозда да се лее сто годишно вино
И в миг прозира тя в небитието
И вижда от тяхната любов детето
Соковете и завират диво
Даряват така мечтаното сладко вино
Вижда ги и след години
Хванати са още за ръце
До нея в храсти от малини
Провира палаво глава
На тяхната любов плода
Дъждът потича от небето
Сякаш да измие страстта от сърцето
А смехът продължава да се лее
Този път лозата щастливо се смее
И изпраща весело деня
Защото знае любовта сестра е на нощта


09.08.2004
София