Притаена обич
Все тъй метежно бягат полутонове
на мисли, неизпявани на глас,
и те въртят и блъскат безпощадно
главите ни, изтръпнали от страх
да не сгрешим и другия обидим
със искрен стон или увиснал смях,
с тъга, на устните невидима
следа оставила за миг у нас.
И тъй със дните ний оплитаме
кълбо от спотаявани мечти.
След туй безсмислено се питаме
дали от тях по-силно ни боли.
Изричаме във плахост думи мили,
боейки се и тях да украсим
със вярата, тъжовно поизмили
в годините. И с болка да простим
таз наша обич свята, скрита
за чуждите, коварните очи,
и тя дълбай дълбоко, недопита,
и бясно във сърцата ни кънти.
И мислите ми в твоите проникват,
опитвайки се там да уловят
дали не страдаш и дали прикрито,
лъжовно ти се радва твоя свят.
„Обичаме ли се все тъй?" - не питам.
Въпросът ми застива във ума.
Със силата на моето Обичам,
не спирам искрено да те зова.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Криси Все права защищены
