Реалност  беше, че се запознахме,

рисувахме дървета, сгради

с черно-белия молив в ръката.

С цветните боички рисувахме на листа бял,

бял тогава, листът "черен е" сега.

Реалност беше, че излизахме, споделяхме, дори смеехме се заедно тогава,

реалност беше - реалността някак, вярваш или не - просто избелява.

Какво се случи, че забрави всичко, което бяхме споделили,

какво се случи, че забрави колко го обичах -

момчето,

за което бършеше сълзите от лицето на приятелката твоя,

момчето, което очите виждат, сега е само твое.

Думите лъжат, не трябва да им вярваш,

но очите - от тях по-голяма истина - едва ли.

Приятелка страхотна, усмихната и свежа,

превърна се в предателката днешна.

Тежки са думите, изречени така,

по-тежко е обаче, когато пишеш онова,

което сърцето преживяло е.

Може би то също имало е някаква вина,

повярвало е, че се доверява на приятел,

не е усетило навреме приятеля-предател.

Няма лоши хора, Бог създал е всеки от доброто,

затова не мразим,

не ненавиждаме,

не се сърдим на живота.

Продължаваме с гордо вдигната глава,

когато бутнат ни - ставаме, изправяме се веднага.

Лошото е, че човек не забравя лесно онова,

което ранило е сърцето някак, ей така.

Обичай, пожелавам го сега, защото всеки заслужава,

приятелството продължава пак

с някой друг - с някой,

който  лесно може да забрави...