Приятелят отгоре е белязан
Запалих тишината. Ти мълчиш.
Измислих стих, а отговор не мога.
Рисувам дъжд с разбиращи очи,
с трапчинка под едното като Бога.
Намерих наше слънчице през май,
през онзи май, след хиляди години.
Отглеждам два божура пред дома́,
ще се разпукат скоро, ако минеш,
да ми помахаш в кьоравия ден:
„Такъв съм си, за радост и беля съм.“
Ще се усмихна: „Ти си като мен.
Приятелят отгоре е белязан.“
На пет места са, мъничко на брой.
Луд, грешник, безнадежден, сляп, нормален.
Страхувам ли се, диря ли покой,
илач ми дават... моят е за чалнат.
Ни смъртни грехове ще ни делят,
ни вятърът, засяващ бели кости.
Приятели от две парчета хляб,
така се запознахме, с думи прости.
... Рисувам дъжд с червения молив,
дъждът все повече напомня огън.
От истината, вярно е, боли,
но повече боли последно сбогом.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Красимира Чакърова Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
Благодаря ви!