Признание...
Стоя, но чакам слънцето да ме огрее.
И силният му вятър косите да разроши.
Дъждът да плисне,
трева зелена да покара,
цветята пролетни тъгата с мириса си да разсеят.
Аз чакам тази топла пролет да ме вземе,
като прегръдката на първата любов
и ласките на моите деца.
Очаквам шумолене свежо от листата,
като усмивката на онзи, който аз обичам.
Да, врекох се във вярност,
до него аз да остарея.
За миг назад не бих отстъпила,
защото там е мракът, самотата...
Аз теб обичам.
И не бих предала.
Знам, горчилка между нас се е събрала,
но нима не можем да я смесим с захар?
Защо на кавгите ножовете не изтлеят,
за да остане простото "обичам те"?
Загледай се във вълните морски,
в полета на чайката свободна.
Това съм аз, любими,
но в свободата търся твоите окови.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Деси Мандраджиева Все права защищены
