- Ти, знаеш ли го –

бронзовия мъж?

Отишъл си е.

Бог да го прости!

Накълцан го намерили

след дъжд…

Онази нощ…

Край гарата – в зори.

Главата му била

далеч от тялото,

ала със мимика

усмихната...

Очите изкривени,

чак до бялото –

следели пръста

на ръката му

във кукиш,

стисната.

- Да, знам го.

Вярно ли така?

Бог да прощава –

отървал се е от мъки!

Познавахме се

още от деца –

спортист

и гимнастик,

му идеше

отръки.

А после,

как се запиля?

Какво се случи –

та пропадна?

От дишане на лепила –

в душата му

и лудост се прокрадна.

Родителите му

умряха –

не преживяха

грозната картина…

Тъй си отидоха –

богати всъщност бяха,

но всичко разпиля се…

И замина.

Та, значи – свършил?

Бог да му прости,

на него греховете…

И на тия,

които са го…

В Ада да горят –

за тази гнусна,

простотия!