Белязана от знака на съдбата,

душата ми в окови се таи

и сякаш е обречена борбата,

без изгледи за светли дни.

Тъй както камъка печален,

захвърлен в дълбините морски,

тъй както еделвайс омаен,

поникнал там, във висините горски,

така и моето сърце самотно

препуска сякаш на обратен ход

и болката приема неохотно,

забравило отдавна своя брод.

Но в миг усмивката стаена

пречупва ледения студ

и мъката напуска победена,

макар положила неистов труд.

И ето, споменът запява песен,

разказва тихо за един живот,

във който лятото донася есен,

а тя чертае пътя нов...