Белязана от знака на съдбата,
душата ми в окови се таи
и сякаш е обречена борбата,
без изгледи за светли дни.
Тъй както камъка печален,
захвърлен в дълбините морски,
тъй както еделвайс омаен,
поникнал там, във висините горски,
така и моето сърце самотно
препуска сякаш на обратен ход
и болката приема неохотно,
забравило отдавна своя брод.
Но в миг усмивката стаена
пречупва ледения студ
и мъката напуска победена,
макар положила неистов труд.
И ето, споменът запява песен,
разказва тихо за един живот,
във който лятото донася есен,
а тя чертае пътя нов...
© Джесика Борисова All rights reserved.