Прощаване с мама
В слушалката звучеше с укор твоят глас:
"Ти пътя към дома забрави, синко!...
Да би успял поне за сетния ми час,
че тук оплаквам дните си саминка!...”
Пресякъл земното кълбо нашир и длъж
във битка с разстояния и време,
стоях сега пред теб – прошарен вече мъж –
дошъл последно сбогом да си вземе.
Стоях пред теб – смирен, виновен и унил...
Докоснах с устни бузата ти бледна,
за този миг най-скъпото бих заменил,
но ти защо ли странно ме погледна?
Прозрачните ти пръсти трепнаха едва,
прошепна със усилие огромно...
И, смаян, чух невероятните слова:
„Ти чий си, чедо, че не помня?...”
Защо не казах: „Аз съм, мамо – твоят син?” –
Езикът ми – проклет! – не се обърна!
А само плувнаха очите ми в сълзи,
нещастен, мълчаливо те прегърнах...
„Дали не иде вече... моето дете?” –
прошепнаха го тихо твойте устни.
След миг... замлъкна клетото сърце!
Въздъхна ти и... бавно се отпусна...
Това бе всичко. После – страшна тишина.
Разбрах, че вече няма да те има.
Прекрачваше в Отвъдното една душа,
а рана зейваше във мен неизлечима!
Години вече оттогава... В този стих
съм скътал много болка и тревога...
Ти, ако можеш, майчице, на мен прости!...
Но аз да си простя – до гроб не мога!...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Роберт Все права защищены
