Залитнах и паднах. Протегнах ръка.

Не виждах до мене приятел.

Стоях във калта и чувах смеха

на ума ми - безверен предател.

Сърцето ми в плаха надежда се скри,

опита с ума да поспори,

но сковано бе здраво във примка желязна 

на доводи и на закони.

Окаяна, смачкана, жалка и гнусна,

във нищото търсех пътека.

Ума и сърцето да помиря аз се молех.

Как да немеря утеха?

Лутах се в тъмното, взирах се в мрака...

Вятър край мене премина.

На бял кон при мен бе тристигнала Вярата

и с лъч светлина ме прегърна!

Надигнах се бавно и с плаха решителност 

гневът във ума ми притихна.

Сърцето във ритъм - любов заигра

и в танц с мисълта ми политна...

А аз се изправям! Горда, пречистена

смело по Пътя поемам!

Днес проумях една простичка истина:

Повярвах!

              Простих си!

                                Обичам!