Душата ми в небето все се скита,
от мен побягва, лекичко полита.
Душата ми за мен не се тревожи -
изцяло тя да ме забрави може.
А аз я чакам, всеки път смутена,
и дни минават, и минава време...
Ще иска ли и в мен да се разходи?
Дали не съм за нея аз окови?
Небето в мен е, може би, безкрайно,
но има ли за нея в него тайна,
загадка, във която да се влее
и мойта песен с своята да слее ...