Прозаично

Защо почука на вратата

на онемелия ми дом

и без да чакаш да отворя,

подхвърли мъничко писмо?

От миналата ни раздяла

изтече половин живот,

обвих я в старо одеяло,

без спомен за добро и зло.

Защо прониза тишината

и възкреси един рефрен?

Та как ще продължа нататък

във прозаичния си ден?

Ще те прегърна, си помислих,

ще те погаля, но уви,

отдавна с теб не сме си близки…

и жеста с теб не споделих.

Та ти дори не ме разбираш.

Какво ли виждаш в мене ти?

От бледен спомен не намираш

искра, любов да възродиш.

Изгубени  след кратката ни среща...

Пак разделиха ни излишни думи.

Писмо не може погледи да срещне.

С писмо не можеш устни да целунеш.