Прозично
Прозаично
Защо почука на вратата
на онемелия ми дом
и без да чакаш да отворя,
подхвърли мъничко писмо?
От миналата ни раздяла
изтече половин живот,
обвих я в старо одеяло,
без спомен за добро и зло.
Защо прониза тишината
и възкреси един рефрен?
Та как ще продължа нататък
във прозаичния си ден?
Ще те прегърна, си помислих,
ще те погаля, но уви,
отдавна с теб не сме си близки…
и жеста с теб не споделих.
Та ти дори не ме разбираш.
Какво ли виждаш в мене ти?
От бледен спомен не намираш
искра, любов да възродиш.
Изгубени след кратката ни среща...
Пак разделиха ни излишни думи.
Писмо не може погледи да срещне.
С писмо не можеш устни да целунеш.
© Юлия Барашка All rights reserved.
