Хванаха ме
пръстите на делника.
Душат ме.
Дали е слънце, или вятър;
дали е сняг, или роса –
не питам.
И не знам.
Дали листата плачат,
или дърветата
настръхнали мълчат?
Дали асфалта се разтапя,
дали във локви крача –
не виждам.
Но вървя.
Дали Луната грее,
или съседът е отворил
балконската врата
и светлина оттам се лее;
дали денят изгрял е –
не разбрах.
Но продължих нататък.
Държат ме –
пипалата на деня.
И в нощите ми
хищно впиват се.
Изяждат всичко.
Лакомо преяждат.
Не ми остава нищо…
Ще дойдеш ли?
Небе и вятър, и звезди…
Отрупани със сняг
корони на ели…
Ела, очаквам те –
не с болка, не с тъга.
Очакване – откъсване.
Пътека към нощта,
която не е само моя –
оглозгана от делници,
сама…
© Габриела Цанева Все права защищены