Хванаха ме

пръстите на делника.

Душат ме.

Дали е слънце, или вятър;

дали е сняг, или роса –

не питам.

И не знам.

Дали листата плачат,

или дърветата

настръхнали мълчат?

Дали асфалта се разтапя,

дали във локви крача –

не виждам.

Но вървя.

Дали Луната грее,

или съседът е отворил

балконската врата

и светлина оттам се лее;

дали денят изгрял е –

не разбрах.

Но продължих нататък.

Държат ме –

пипалата на деня.

И в нощите ми

хищно впиват се.

Изяждат всичко.

Лакомо преяждат.

Не ми остава нищо…

Ще дойдеш ли?

Небе и вятър, и звезди…

Отрупани със сняг

корони на ели…

Ела, очаквам те –

не с болка, не с тъга.

Очакване – откъсване.

Пътека към нощта,

която не е само моя –

оглозгана от делници,

сама…