Дисциплината е обяснена като ,,чуждо рамо’’.

Самодисциплината я няма.

Често обясненото остава неразбрано.

Брегът на истината винаги е каменист.

И по него няма разпилени пясъчни мъниста –

останки от суетни мисли. Има само паразити.

Саморазрушението се самоиндуцира в този, който е различен.

Този, който е безличен – ерго конформист, никога не е излишен –

ще го цаним за оратор на лумпенизираните маси.

Изкуството да заявяваш много с малко думи никога не се цени достатъчно.

Изстрелян срещу слепоочието, куршумът хич не го е грижа

срещу него кой стои. Той просто си лети... И вече ,,край!’’ на мимикрирането.

Напрежението, както казват, може да се реже с нож... И всяка нощ

безмилостно опънало е всеки нерв. Подкожно.

,,Какво безочие е да посочиш вярната посока... Боже!’’. Но между впрочем,

мълчанието не се брои на пръсти. 

,,В знак на почит... – пък ще кажат други – връчваме Ви днес плакет –

за граждански заслуги към отечеството, в областта на самодисциплината.’’

Церемонията, приятели, ще се проточи. Затова, защото гвоздеят в програмата

е новият литературен прочит – на Евангелието. От Бакунин и Прокопкин.

Често обясненото остава неразбрано.

Понечих да напиша ,,Ганди’’, а се случи... ,,Гуантанамо’’.