Псевдотрактат
Дисциплината е обяснена като ,,чуждо рамо’’.
Самодисциплината я няма.
Често обясненото остава неразбрано.
Брегът на истината винаги е каменист.
И по него няма разпилени пясъчни мъниста –
останки от суетни мисли. Има само паразити.
Саморазрушението се самоиндуцира в този, който е различен.
Този, който е безличен – ерго конформист, никога не е излишен –
ще го цаним за оратор на лумпенизираните маси.
Изкуството да заявяваш много с малко думи никога не се цени достатъчно.
Изстрелян срещу слепоочието, куршумът хич не го е грижа
срещу него кой стои. Той просто си лети... И вече ,,край!’’ на мимикрирането.
Напрежението, както казват, може да се реже с нож... И всяка нощ
безмилостно опънало е всеки нерв. Подкожно.
,,Какво безочие е да посочиш вярната посока... Боже!’’. Но между впрочем,
мълчанието не се брои на пръсти.
,,В знак на почит... – пък ще кажат други – връчваме Ви днес плакет –
за граждански заслуги към отечеството, в областта на самодисциплината.’’
Церемонията, приятели, ще се проточи. Затова, защото гвоздеят в програмата
е новият литературен прочит – на Евангелието. От Бакунин и Прокопкин.
Често обясненото остава неразбрано.
Понечих да напиша ,,Ганди’’, а се случи... ,,Гуантанамо’’.
© Константин Дренски All rights reserved.
