Пустош
Пустош е в душата ми отново,
пустош в опустяла самота,
пустош, завладяла ме изцяло
и прокобила ми зла съдба.
Да се скитам и да не успея
да намеря своя бряг
и в море от несретата
да не срещна поглед мил и драг.
Да не мога да обичам никой,
да ранявам, силно да боли,
щастие аз нивга да не мога да намеря,
ни спокойствие, любов, уют и
чакани дълбоки старини.
Самотата да е мой приятел първи,
болката с нея редом да върви,
страхът своето място също да заеме
и отчаянието, напомнящо ми,
че това не ще се промени.
А как ще искам да повярвам,
че има някъде спасение за мен,
че всичко лошо ще отмине ненадейно
и ще настъпи нов и светъл ден...
Наивно аз на черната съдба ще се опълча,
ще се боря до последно, ще горя,
но съдбата зла ще ме накаже безпощадно
и като пламъче, изгоряло безвъзвратно,
ще падна тежко в пепелта.
И отново пустош ще настане,
и аз ще се превърна във безлична сивота,
която ще се скита в опустели лабиринти
на една изстрадала погребана душа.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Марина Петрова Все права защищены
