Пълнолуние при тринадесето Слънце
Луната никога не е била
овална
топка.
Тя не се върти
в познатата ни орбита -
около себе си
(поне - не точно).
Тази вечер дискът ѝ,
почти,
се е обърнал срещу нас -
фронтално.
(Загасям сетния си фас, отново).
За това свидетелства
онази малка драскотина по ръба ѝ - впита във индигото -
рана на копринената кожа на нощта.
Капка от кръвта ѝ
капва във окото ми
и замъглява зрението ми за няколко секунди,
през които
ми се стори, че видях
огледалото да се превръща в дупка;
черен пръст да се приплъзва по резливата му периферия,
за да се увери, че реже.
И изтръпнал от свидетелството -
се отдръпва
(осъзнал) обратно -
към абстрактното си кубистично тяло,
изградено от начупени, слепени безразборно сънища.
И в прозрачността на въздуха,
мракът си възвръща
цялостният изглед на небе,
в което
огледалото не е в три-четвърти,
а се напълва
с' светлина от Слънцето
и отразява със гърба си
(работата е да видиш
през гърба - лицето).
Знам, че се видях
сърце в сърце
със същността ѝ.
Тръпката,
че вие сте зад мен
го освещава.
Стъпките,
които предприех тогава
са неистинни.
Истината е,
че ми показахте портала.
А дали порязаното
ще остави белег
на очите ми...
Миналата вечер плаках.
Чак сега разбрах сълзите си.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Северина Даниелова Все права защищены
