Пълнолуние при тринадесето Слънце
Луната никога не е била
овална
топка.
Тя не се върти
в познатата ни орбита -
около себе си
(поне - не точно).
Тази вечер дискът ѝ,
почти,
се е обърнал срещу нас -
фронтално.
(Загасям сетния си фас, отново).
За това свидетелства
онази малка драскотина по ръба ѝ - впита във индигото -
рана на копринената кожа на нощта.
Капка от кръвта ѝ
капва във окото ми
и замъглява зрението ми за няколко секунди,
през които
ми се стори, че видях
огледалото да се превръща в дупка;
черен пръст да се приплъзва по резливата му периферия,
за да се увери, че реже.
И изтръпнал от свидетелството -
се отдръпва
(осъзнал) обратно -
към абстрактното си кубистично тяло,
изградено от начупени, слепени безразборно сънища.
И в прозрачността на въздуха,
мракът си възвръща
цялостният изглед на небе,
в което
огледалото не е в три-четвърти,
а се напълва
с' светлина от Слънцето
и отразява със гърба си
(работата е да видиш
през гърба - лицето).
Знам, че се видях
сърце в сърце
със същността ѝ.
Тръпката,
че вие сте зад мен
го освещава.
Стъпките,
които предприех тогава
са неистинни.
Истината е,
че ми показахте портала.
А дали порязаното
ще остави белег
на очите ми...
Миналата вечер плаках.
Чак сега разбрах сълзите си.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
