Първичен зов

Късно лято с аромат на наближаващата есен,

лист след лист багрят се в ярки цветове,

понася се навред позната, тъжна, но красива песен,

сътворена в минало далечно от самите богове.

В тази песен се разказва за рая тук на земята,

създаден за хората да живеят в мир и любов,

от тях се очаквало малко - само да пазят красотата

и чистотата на земята, да се вслушват в нейния зов.

Но човекът забравил, изгубил изконната връзка

и престанал да чува думите на земята, нейния глас,

започнал да живее напук, в наглост все по-дръзка,

не се грижел за нея, обърнал ù гръб от раз.

И накрая боговете се рагневили и земята посърнала,

нейната свежест, нейната прелест тихо угасвали,

природата от рай бавно в пустиня се превърнала,

така есента прогонила вечното лято, макар и за кратко.

От тогава всяка година се повтаря този кръговрат,

раят изчезва, за да се завърне още по-шеметно красив,

още по-тържествуващ и велик, но няма връщане назад,

животът не е вечен, а красотата е дар неоценим.