Пътеката
В пътеката ми има буци пръст.
Един ли, два ли пъти се препъвах.
Крайпътното дърво е моят кръст.
Жив е - нали със сълзи го поливах.
В пътеката ми храсти не растат.
Грижливо ги изтръгвам във зародиш.
В бодлите трудно птиците гнездят
(да имаш полет без криле не можеш).
В пътеката ми светлина съм скрила.
Във тъмното луната в нея се оглежда.
Да я запазя и в камъните бих се рила.
Бяла е. Отива ú последната надежда.
В пътеката ми се подават коренища.
В началото са тез, в които съм родена.
Последните изглеждат сиви пепелища
(във края вече дори земята е ранена).
В пътеката ми се редуват кал и суша
(нали чадъра си не винаги разтварях).
Повярвала, че някой дъжд ще ме обича,
за живата вода сърцето си отварях.
Така пътеката ми заприлича на река
мътна, с отливи и приливи, и бистра.
Дърветата над нея пък подадена ръка.
Вървях. И се научих да познавам чистата.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ани Монева Все права защищены
