Срещнали се двама в тоз живот не лек.
Тръгнали са двама в пътя си напред.
Дали си надежда, за да отстоят
бурите човешки, мразът и студът.

Стискали се здраво, силни те били.
Имало и нещо, дето ги крепи.
Имали детенце, мъничко било,
смисъл във живота давало им то.

И тъй си вървели те по своя път,
заедно създавали свой семеен кът.
Учели детето в тоз живот не лек,
че с добро се става стойностен човек.

Грешки изживяни то да не повтаря,
с разум във главата път да си проправя.
С трудностите свои мъжки да се бори.
Сто пъти да мисли, после да говори.

Урокът е житейски, не за мен, за теб,
той за всички хора вечен е завет.
С този стих поетът явно провокира,
всеки, щом помисли, себе си намира.

Всеки, щом посее в другия доброто,
ще расте уверен, ще строи стъблото. 
Ще берем от него, зная, хубав плод
и ще оцелеем в трудния живот.

Нека се обичаме и да си помагаме,
в трудните моменти ръка да подаваме.
Щом един до друг сме, всичко е по-леко,
пътят е по-лесен, стига се далеко.

А тези моите двамата, всесилните герои,
със своето детенце и  здравите устои,
по пътя криволичещ все още маршируват
и с добро и обич в този свят царуват.