Пътят към истината

Посоката губи човешкото племе,

сред фалшове, пошлост, лъжи и заблуда

и време дошло е духът да поеме

по пътя, показан от първия буда.

Човекът не знае къде се намира –

на сляпата баба ѝ вика „живот”,

посока му сочиш, а той не разбира,

понеже невеж е или идиот.

В конците невидими все се заплита,

но мозък, присъщ на глупак арогантен,

за дребно препятствие пак го отчита,

макар и със тон „каруцарско-галантен”.

Когато омотан е вече, така че

ги вижда и двойни - житейските нишки,

за думите свои се кае, обаче

влакната са станали твърди каишки.

И тук се решава да почне борбата,

но как да избяга от старите нрави:

„Не беше ли туй, досега, свободата?” –

е първи въпрос, който той ще постави.

Войната сега ще отнеме му ера –

съмнения, страх, изпитания трудни,

ще моли се някой да върне го вчера –

на същия път, ала с мислите будни.

Но връщане няма по тази пътека,

онази напред от трънаци чернее –

повратен момент за духа на човека,

при който се вижда, дали ще успее.

За волята твърда, успехът е лесен –

на всяка цена тя достига целта,

а страх, с нерешителни стъпки примесен,

не вади каруца, зарита в калта!

И тъй се изнизва животът човешки –

с поредица избори края достига,

а там, в равносметка, след битките тежки,

главата единствено силният вдига!

Че слабият вече е с кожа съдрана,

принуден очи към земята да свежда,

защото в разгара на боя остана

прикрит зад едничката, крехка надежда!