Когато снежни орхидеи се оглеждат

във огледалото живачно-мраморно.

Когато тънките листа маслинови навеждат

снагата си над езеро просторно.

И когато бяла светлина ангелски разтваря

дъговата стълба на дъжда небесен.

И когато капчици роса кристалено се леят

в арфата на слънчево златиста песен.

Тогава Господ слиза на земята!

И настъпва светлина...

Пресветло...

И е някак пеещо,

във ритъма на красота и белота

от ангелски тръби,

които свирят Одата на радостта...!

И всички радват се!

Неделя е!

Задмината е прашната и страшна седмица

и пречистена е току що душата,

останала е само далечната есенция

на мъничко човещина в сърцата.

И чуваш ли как пее хорът!?...

... от крилати белоснежни ангели,

без всякаква умора

редят

от Библията притчи стари

и говорят за някогашни господари,

които владеели земята -

за Ной, Авраам, Исак и Якова

без поквара, без злоба – никога

не вплитали в делата си Рогатия

и били мъченици,

обрекли на разпятие

последния син Божи,

да изкупи на техните чада

греховете:

в рани от кръв

и пирони,

в ръцете, нозете.

Но никога в сълзи.

Никога в предателство.

Никога в лъжи.

Иисус бе последния мъченик,

в делата смирен,

в прошките велик.

И когато лекуваше от адската поквара,

наливаше в сърцата

от чистата отвара,

която далече отвъд портите небесни,

е в сълзите на Отеца.

В същите сълзи,

от които Мария зачена младенеца...

И точно двадесет години Иисус бе навършил...

В мъжеството навлизащ,

детството завършил...

... и настъпи нощ заспиваше мъжът.

Унасяше се в спомени,

където мечтите му кръжат

и съдбата му говори:

без никакви илюзии, без никакви декори...

... и заспиваше в красотата на съня си.

А душата му чакаше реда си

да се пренесе

в далечните

Господни царства,

без никакви илюзии, без никакви коварства!

И да погледа малко театър.

Мъжът виждаше сега бъдещият вятър

и как лекува хорските сърца от болката...

И събуди се в съня си -

не му се вярваше, че колкото

далече душата му пътува,

вижда все себе си

и как цери, лекува

своите чада.

И пак така

в една нощ, кристално лунна,

сънуваше Иисуса свойте сънища безумни.

И изведнъж блесна

светлината!!!

Пророк бе възвестил слизането на земята...

И прекрачи Бог стената!!!

Иисус не виждаше лицето му,

а само тишината

и говора кънтящ:

Запомняше словата

и вятъра ревящ

във клоните на старата маслина.

И слушаше 12 притчи -

за тези, които някога ще го последват!

И слушаше 7 притчи -

за тези, които не ще Го познаят!

И слушаше единствената притча -

за този, който ще го предаде,

който пътя ще му посочи

и към кръста ще го отведе...

И дойде ред на разказа последен:

на думи и слова бе видимо беден,

но богат на поука,

богат на мисъл че ще има пролука

за света, който отчаяно грешеше...

На сутринта Иисус бе буден, не спеше

и помнеше последните думи на Бог:

- Земята, Иисусе от твоята кръв ще пребъде!

И преди да настъпи адският край,

ти ще я превърнеш в

безбрежен,

безконечен,

несвършващ,

човешки

РАЙ.