Мъничко, прекрасно чувство

зараждаше се вътре в мен,

като приказно вълшебство

растеше ден след ден.

Опияняваше ме нежно,

очарована от него бях,

но подминавах го небрежно,

защото вярвах, че е грях.

Тогава беше още крехко,

да го заглуша успях,

ала лъгала съм се нелепо,

едва след време проумях.

Мислех, че е само тръпка –

ще изчезне в някой миг,

но това било е моя грешка –

превърна се във мощен вик.

Не беше вече просто чувство,

а част от моята душа –

прелест, красота, изкуство,

въплътени в любовта.