Далеч от подивели крясъци,
далеч от счупени души,
изгубен в светове от смели пясъци
Титанът постепенно се руши.
Изнемощял в последните си вопли
изтръгва свойте глухи страхове.
Би ги подпалил, та дано се стопли,
би ги разбил на две и после още две.
Очите му немеят вече слепи,
потъпкани от тъмнина и мрак,
нозете му оставиха пътека
в мечтите на един чудак...
Титанът бавно стене и проклина
изчезващите си очи,
а междувременно превърната в картина
в съзнанието му нощта изтича.
Подценил победата си над врага
постепенно избледнява мракът,
все по-бели стават черните петна,
все по-светъл полумракът.
Изгоря луната от желание,
изпари се звездната душа.
В тъмнината се роди с стенание
новото сърце на сутринта....