Когато синевата се разкъсва
и прокърви червеното на изгрева -
боли, защото всяко раждане
е рана, от която се възкръсва.
Когато белотата на промяната
повива слънцето в златисто пладне -
боли, защото всяка радост е
горене, от което се живее.
Когато виолетов гасне залезът
и мракът като гроб поглъща пламъка -
тогава не боли, защото всъщност
умираме, когато свършат раните.