Зная, нищо вече не е същото!

Устните с оня дъх теменужен

днес смълчани са, свити и лъжещи

и не шепнат колко съм нужен.

Не изгарят очите - студени са,

мене гледат, а дори не ме виждат,

бяха слънце, а сега вледенени са,

като облаци мрачни прииждат.

И в душата мечтите замръзнаха,

запристъпя самотата на ходом,

ти си тръгна, а ръцете не дръзнаха

да помахат ми даже за сбогом.

И какво ми остана? Усмивките -

тези слънчеви, гдето ми прати,

тук отляво са, пазя ги - всичките!

За утеха - бездумни, чудати.

Ще ги скрия - дълбоко, за спомен са,

нали с тях от тебе подишах,

незабравки - букетче, откъснах ти

и прощално писмото си пиша!