Разходка в рила

Седя аз на една пейка, в Рила планина,

а слънцето с лъчите си блестящи

дарява и моята душа със светлина.

Природата е хубава, прекрасна, удивителна,

моята вълшебна планина е безкрайно ослепителна.

Виждам аз ледени висулки по скалата,

които почнаха да се топят на слънцето от топлината,

но и те по този начин ще подадат ръка

и ще има много красота,

обсипана със безброй цветя,

жълти и зелени, сини и червени,

които хората по своя горски път

ще гледат със лица весели и възхитени.

Станах аз от пейката понеже

слънцето започна да се скрива,

отиваше и на други приказни места,

а там то щеше да дарява и другито

със своята мистична красота.

По своя път обратно към дома

видях два коня буйни и игриви,

заобиколени от дръвчета и цветя красиви.

Пристъпях бавно аз към тях,

ала единият ми се виждаше пък малко плах.

Оидох аз до другия и застанах неподвижно.

Погалих го, а той не трепна,

погладна ме с очи големи, които нямат край,

а аз се почувствах божествено сред този земен рай.

А другият кон дойде при мен и него аз погалих.

Погледах още малко гледката красива,

но трябваше да тръгвам веч от таз природа дива.

Казах аз довиждане на водата,

стичаща се плавно по скалата

и на нейния прекрасен звънък звук,

казах аз довиждане и на кончетата и на всичко диво...

Почувствах се като птичка напуснала своето гнездо,

тъга за миг навлезе в мен и сърцето ми се сви.

Уви, сега аз тръгвам със спомен ясен от този хубав ден,

който много дълго ще живее вътре в мен.

Но аз пак ще дойда и във някой хубав ден,

ще събирам прекрасните спомени, които ще живеят в мен.