Не знам дали, някога ще дойдеш
да почукаш на моята врата,
от болката дали ще се трогнеш
с нож пронизала младостта.

И разтворила огромна бездна, 
в гърдите на моята съдба,
с ръка от ужас сътворена,
тя разкъса ранната звезда

в която гореше небосклона,
над детството с невинния смях
и вечер като майка грижовна,
му шепнеше- аз за теб изгрях.

Но ето, че днес тя е разпиляна
и прах е нейната светлина,
върху която се отвори рана,
разгърнала се в празнина...