Разнохлебие

Ей, на – смокинята разлиства...

От нея някой ще се скрие от света,

а друг – ще се обеси демонично.

Добрите майки ще сварят сладка,

съседът в бъчви ще налее джибри...

Аз още съм  на контра полемична

със всички сити господа и домакини,

защото често до контейнера наднича

клошарят весел, борещ се за хлеб,

човекът куче, пеещ си куплет.

„Мерси, мадам!”... Каква ти благодарност?

Кого благословиш? Не тебе ли

се правим, че не мярваме – тъй нисш,    

остатък от човек между  торби и дим,

с лице сатирско сред мъглата ранна

да взема своя дял от градски пир?!

Нима и ти си „гражданин” в Европа,

когато на количката без колело

търкаляш своята съдба безока

към празното си бъдеще на скот...

Виж, тоя важен Крез, сърдит, подпухнал,

ще си изхвърли на боклука

шишенце от Шанел – какво му пука!

Утре пак ще купи Калвин Клайн,

а ти миришеш на човек от пръст,

на вкиснато, на черен мухъл

или не? Май все се смееш, пееш

и ти пука какво на своите ще подадеш –

едно шише от чуждата сполука

или изстинал хляб от бащино сърце.

А мене хлябът ми нагарча, затуй

завивам сандвич, после друг и друг...

Нали сатирът има палавници гладни,

очакват тати с хляб и лимонада и туй,

що лелките и чичковците недояждат.

Небрежно уж изхвърлям даже шоколад,

а той се стича посред пладне

като ръжда от глупава вина,

като изцапана душа след покаяние.

И мисъл, че нещастието няма имена...

Защо една смокиня полугола

създаде толкова мисловен смут,

та драмата е циганска история,

а моята – прибрана и под ключ!

Сега задържам хленча, няма да вопия

за милост и човещина. Бях стигнала

до думата ракия. Да пием по една?

И как заради едно дърво смокиня

обесих се на първия му юдин клон...

нима гаврошите не сме и ние –

тъй голи в своето сърце от станиол...